(В
отговор по повод една критика на стихотворението ми " АНАКСИМАНДЪР В
АПЕЙРОНА")
Но тук нмяма митология! Описал съм себе си
в един созополски ден.
Това, че ползвам антични митологични
образи, персонификации, символи и техните множащи се, откриващи се или -
напротив - маскиращи се значения, препратености... че съм казал Аврора, вместо
да напиша зората, Хронос, вместо времето, Сатурн, вместо... Нее! - Ползвам ги,
защото да кажеш Аврора, вместо Зората, е натоварено много повече с
вариативност, поливалентни значения и тълкувания; образа е натоварен не само
със своите обслужващи персонажа митове, но и хилядолетните такива, които човек
е притуряла като свои тълкувания и интерпретации, съобразно културните си
достижения, религиозни принадлежности и т. н. За един, разбира се, Аврора ще е
просто име от митологията и ще види маниеризъм в употребата, каприз, за друг тя
ще е изразителка на специфичен гносис, за трети тя ще си е просто зората или
нещо трето, ако не и съвсем нищо, най-често... За мен едно такова име е цял
един театър със свои конкретни или илюзорни смисли, борби и превъплъщения.
Буквално Театър, който се играе не само на сцената, но и сред публиката, дори
сред зрителите на самата публика.
"Изстиналата" материя всъщност е
една доста жива и пулсираща амалгама. Всичко зависи от си от силите на
участвашите, от тяхното желание и способност, по-точно тренираност за
вчувстване. Еклектиката разбира се е мъчна за проникване, за разбирането на
това какво стои под, над, или в нея, защото не-наличието на гладкост
възпрепятства рецепцията. Светът се разширява или стеснява според познанията и
отвореността на читаещия. Изисква се не-спринтовост и интелектуална
издръжливост, отговорност към паметта (казал съм, че миналото е нашето ритуално
утре), защото бягането е маратонско, бягане с препятствия, и това е
единственото не-модерно в такова писане днес, когато дори научно е доказано, че
Земното кълбо се върти с по-голяма скорост от скоростта си преди 100 години, а
какво остава за днешният премодерен фрагментарен човек и неговият кадриран като
на филмова лента живот!
За мен като автор остава привилегията да
имам свойската възможност да се възползвам от цялата поливалентност на гамата
от значения на образите и наслоените пластове от човешка цивилизация, с които
те са натоварени; с всички алюзии, които може съзнанието да извика - често дори
както се викат духове на маса с участници свързали ръцете си, защото връзката,
свързаността наистина е важна; асоциативно някой веднага ще си помисли като
кажа Сатурн за платното на Гоя, където Сатурн изяжда децата си,- би могъл, ако
може, да навърже метаморфозиращите метафори в тоя мит и да разсъждава кое какво
значи, как отстои всеки един елемент и детайл не само в самия конкретен мит, но
и от там да разсъди какво значи и еднозначно ли съм го ползвал в текста ми,
защото всичко е концентрация от и на знаци - изисква се не-ленивост на мозъка,
защото структурите рядко са четивни с поднесени готови формули, които да
изчетеш веднъж с яснота и никога да не се сетиш за връщане към текстовете.
Защото в едно такова изречение има съдържащи се поне двойно толкова изречения
на ментално, но не изказано ниво.
Ето така за мен това не е митология, а
живеене в културните пластове, в лабиринта или лапидарността на достигнатото до
тук като хуманитарни достижения, облагородяването на духа през всичките тези
години. За мен това е очарованието, на
което драговолно съм податлив, подвластен. - Не гледам на съвремеността само
със собствено нейните очила, защото рязко и категорично не принадлежа само и
еднинствено на нея, или само и единствено на друг хронотоп или паратекстове на
днешността откъм знаци на времето и пространството, "защото морето е там –
в един искрен миг дълбина". "А мен ме няма. Бързам за другаде,...
PS.
--------------
Относно паратекста: Апейрон (на гръцки: ἄπειρον,
„безкрайно, безпределно“) — понятие от древногръцката философия, въведено от
Анаксимандър, означаващо неопределеното, безпределно и безкрайно първовещество,
първооснова. Апейронът е единната основа на безкрайното многообразие, основата
на света, която съществува във вечно движение. От неговата безкачествена
материя възниква всичко по пътя на отделянето на противоположностите: топло –
студено, сухо-влажно, и др. Когато те се отделят от апейрона възникват
отделните неща, а връщането им към апейрона е тяхната смърт. Господства
хармония във всичко – разрушението води до деградация, като едната
противоположност надделява. Възстановяването на хармонията е възмездието което
реализира всеобща справедливост в света, т.е. според Анаксимандър първоосновата
не е сетиновъзприемаема реалност, то е това, което е в основата на всичко.
Инспирацията за вживяването е факта, че
Анаксимандър е живял в Созопол и обикновено отсядам в една и съща квартира на
улица, носеща неговото име, всичко с по-горния текс може би започва от това, от
там, но не свършва, за сега, защото, види се, начева се собствена митология
около текста...
"Светове
извън думите няма - е историографска норма за онези, които не ровят запустели
спомени и гробове, а са винаги озадачени от отрицателния отговор на въпроса
станал ли е човекът по-добър от предишните човеци. Единственият изход от това
трайно озадачаване изглежда се състои в новите персонификации на старите
идеи/образи - образи-идеи. Тази препоръка съдържа забравеното изискване всяко
поколение да написва наново историята на общността, към която принадлежи, но му
вменява и усилието за себеразпознаване-себеузнаване-себеназоваване. Едва след
като това усилие бъде честно положено, се появява Вярата, без която всичко
рухва и човеците стават глутница." - Това ми е урок, мисля, останал от
любимия професор-кентавър Александър Фол...
Гай Катапулт Експроприаций
Коментари
Публикуване на коментар