Мъглите слизат
в града ми
притулват с
незрими капки хоризонта
планините ги
няма
дърветата от
никъде никнат
Виждаш извърнат
хастара небесен
С часове
удължени в безкрая
дните са нещо
наизустено усещаш провинцията с
жлезите си
преживяш я дъвкаш я отваряш очи на четири
за да ти стане
ясно къде кога какво… И нищо
Голямо и
оприятнено Нищо
с прическа с
загладен косъм като добре гледан домшен любимец
малък жест…
Хронос –
единствен на себе си неподвластен –
прекосява лежерно
по диагонал пътя подобно охранен
черен котарак с
изправена опашка
Облаците на са
оная реторика изящна на
отказали се от
многото си стаи кукли които изцяло разголени
излизат само по
барокови перуки с етажи напудрени букли
докато Бог в
своето заведение за иноци
природата
усърдно преработва разплита чорапи
Не виждаш Хиперион
– рижо куче
на Уран в
поляните със синя жлъчка да лудее
Долита от
предпортите тежест от дрънчене на синджир
щом Цербер се
раздвижи предвкусил сянка безплътна
Невзрачно
градче – но грозд чиято зрялост по устните лепне –
Да виждаш града
си лебед проточил шия в речнаата серпентина
Така той – виделина
през пáри – града е моята Елена
а моята Елена –
с отсъствието си присъстваща
бе Него – града
с главна буква (и мъглите – каква музика са те!)
Оживява сломеното
мъртвилото –
площадни пози в
ритъма на менует и сарабанда
Всичко безсънно
е някак приспано отживяло маниерно
премрежен
поглед нацупени устни прикоткващи порочен
сантимент Само
аз възбуден – слушам тая песен на умело
прикрит в
гърдите дребен възторг
Сам разбираш
къде да спреш:
улици красиви не
по-малко от моята прекрасна лейди –
облак етер над
бърдата когато след разходи и домакинства
за приятни променади
неизменно идва уговорения час
Далечни са
небесните простори
а земни образи
отвъд настоящето накуцвайки стоят –
пумпални и
кринолинни на перделъците
в дантелената
дрямка Аз
в ситната влага
града и отсреща тъмната зеленина на гората
кипариси –
вретена в манифактурата за илюзии на Арахна Аз
теменужен
ретрограден в този град бдящ над мен
с гъстата облачна
орис
от дето тананикането
на размита обич бавно изплува…
Мъглите са
слезли Не питам защо – зная
Мъглите (като книга
с тайни) не притулват
само разкриват
мотиви за да видиш отблизо подробностите
кадър по кадър
в който се криеш
Питам се и
нищото какво ми струва да погаля
с насрещен
привет като животно по посоката на косъма
като завършена
фреска песенно
нищото – настроението
си пасло по килима в нечий хол
сега излязло на
разходка
като нас
понапудрени непроменени…
2001
Коментари
Публикуване на коментар