ПОТЕНТАТ

                                                  

                                   

                                    

 Господ стига дотам

 докъдето стигат целувките ми

робски  бедра пламтящ огън 

устни на весталка

проста мидена черупка . . .

Да прекараш деня във ваната с книга

тютюнев дим и вино 

мисли за мъж

Да пушиш когато вали дъжд

и съзерцаваш

отдалечаването на обитавала те идея

Да рисуваш планините с уважение

с преклон

и наричаш ненормалните служащи на гения

Обречен на самотата

принадлежащ  й

Самотата  която въздига на пиeдестал

на най-високото

стъпало на живота – смъртта

И все пак – самота – ранима богиня 

възпалена муза

Да вярвам  ли

ще съм един от последните хора ли дето ще заспят 

Без история

Благородна е лудостта която е от полза

в изгода

за този който я практикува

Няма е надеждата

за нас

от които стои едно голямо безприсъствено "Аз"

Ръцете ми тези мои ръце в които светът бе

топка мека глина  

която да моделирам по образ на разума . . .

За какво ми служат тези ръце сега?

ръцете с които вече не милвам

ръцете  които не познават формите на творението

и с които – ако oбичам нещо – то са само

камъните и земята 

Ръце с които не мога да знам

Така градежа е друга разруха обгрижваща

сама себе си

Ближни на моята същност

са крайностите

живот в разкош в охолство

тоталното отшелничество еремитството 

крайности без собствен цвят

но с цялата гама нюанси на бяло и черно

Градих  създавах

в една къща в една стая –

да има и едничка картина статуя

и хората в тази обител – ако знаят за какво и

какво е тя там –

ще бъдат добри във всички свои отношения

Да стана съвършено добър или гениално зъл? –

Нека боговете решат. . .

А ти искаше едно да бъдем (и навярно още го желаеш)

Себе си да унищожим  като принушшение . . .

Но ням ни такъв олтар нито такива богове

дето да приемат

жертвата ни да разберат

...тогава вече бяхме в Египет  

бях отишъл да се обучавам в техните прибожествености

и писарско изкуство понеже мнозина копти  които знаех

весе ми повтаряха това дето знаеха и бяха чули:

"Стани писар приеми туй в сърцето си

за да се помни и твоето име

По-добре книга отколкото паметник

отколкото яка стена

Всеки прочел техните книги им вдига

в сърцето си паметник

Човек умира и става на прах  последван от своите близки

но книгите му заставят хората да го помнят

и името му се носи

от уста на уста

По-добре създай книга отколкото дом или

гробница на запад от Нил

или пищен дворец

или паметна плоча в храм" . . . 

Такива ми ти приказки!

Ръцете вече миришат на масло за лампа

А в крайна сметка всичко трепкащо е мушица

над пламъка от светлика . . .

Станах хрътка която души подире си

суче се и сама надянва префинения си оглавник

за да преследва сянката си и да се храни

със себе си

О Нил Животворящ! единствен ти се целиш

най-високо и олтарите ти са отрупани

защото по теб пътуват и тъгуват

нашите души – най-скъпи жертви!

О Нил - за да утешиш

корена на утехата ми ще изтръгнеш

та да не мога да живея

като смъртен! . . .

Вече разбирам откъде иде прекрасният

миротворящ зелен цвят на маслините –

от кръвта на кръговрата завъртян наново от жертвата

на един Озирис  Христос на прекрасен Адонис

пред глигите на гладната Съдба

В тази драма нима аз съм в одеанията на Афродита

и саркастичната маска на неотменна обреченост?!

В една крайност да почувстваш

безсмислието което крепи силата на баграта

което дава наситеността на цветовете в палитрата

Нарушили цялостта на фактурата

по друг начин стоим . . .

Да разнищим повърхността за да влезем

в дълбочина

Да отделим кошутата от сукалчето

Рисувам красивото

страха който стои зад героизмав

не винаги простата истина . . .

Учим се от личности следваме пример и дела

за да застанем на тяхното място с достойнство и чест

след време . . .

Още съм никъде  за да кажа каквото и да било

Трябва да се научим

и да умеем да играем  Красноречив е езика на делата

Лудешки нека говори!

Границите са размити

Човек остарява ли толкова по-млад става

Слепеца не попива мрака

смело върви в него

овладял е умението да бъде сподвижник

и от взиращият се по-добре го знае

Напразна изглежда и малката възможност

да привикна с времето си

чужденци сме един за друг и без особено

желание за взаимност . . .

Ще си подадем приятелски ръка

да се наситим на предела където времето не съществува

Хронос спира своя бяг за да се наслади

на оголената корист

Под мрачното небе

тук

където трябваше да е място за живот

изпълнен с веселие и знание

за живот в живота - краката тихите и понякога забързани

в есенната шума стъпки не са в котурни

Обосял съм и от знание за Света коленете ми каменеят

Все още търся себе си

Поводът дава тласък на възможностите

Обречен си

не кривнеш ли от правата на пътя

Само виното

ако е истинско

остава с червения  цвят на

погребални сълзи

върху някогашна обич която слънчевите зимни дни

връщат в болезнена но сладка цялост

Вече рядко виждам синевата

Лятото е в спомените с теб

онова небе-светлина

тестостеронния погреб на слънцето  

Дворци коридори за персонал шествия

гостни  бани 

флейти храмове нимфеум  

градини  театри  библиотеки  екстази . . .

Мудни дни

бдения вечер . . .

Залутал се в убийствена болка светлина и мрак

и нищо

Нощните часове облагородяват духа

Една от най-големите болки е да се откъснеш от

илюзорния си свят Правя набези в реалността

само за да ловувам там Трябва да си луд

за да не бъдеш луд

Всичко е така невъзможно реално

не вярваш на истината лъжа е

В делото на лудостта можем да усетим уханието

сътворено от боговете разнообразие на цветове

Насъщтното громи нормии и морални принципи

Престанах да се моля

Светът на живите – бакалин

артистично осветен – не ми е интересен

Имай доверие в Смъртта и тя няма да ти отнеме

вечността на баналното

Остави луна

изпълнила предела

остави . . .

За кого са тези тържества?

фойерверки?

трапези над трапове!

Ако боговете са сатрапите – миналото ми

взели – аз

на бъдното си плюя

Онова до което се докоснах

сега изглежда само следи от Светлината

в която винаги съм търсил и намирал  Теб

с главната ти буква

Преди обичах Смъртта колкото Живота

Днес обичам повече живота

Не познавам никого на този свят и още по-малко

някой мен познава

                                                              

                                                              Тиволи, вила Адриана, ММIX