на Алекс
Ще
бъде времето замряло и без възраст – ние,
изгубеният негов ореол
ще озарява нашата постеля.
Дж. Унгарети
Зад дувара на юли
свит разпадам се в пулсиращия спомен –
натрошена керемида жълтеникава хартия
книга чиито дялове и
страници годината
–
отрок на щастлив живот – движейки
устни
захласнато разлиства
Лятото в което четеше Тацит
Лятото Синьото лято – мекото на хляба
безсънието приказките в нощта
шума на фонтана и разцъфтели в
двора цветя
споделените думи блаженството
адамовата ябълка преглъща на орловите
нокти
токсичната сладост немемоарността
разтворените под фенера крила
Лятото в което будувахме –
от разсъмване тръгвахме с
колела
от призори преструвахме се на нехаещи пред
козните на една неумолима
съдба
и по-силни бяхме от белите петна
на болестта
Лятото
катереше с топли устни потъмнели рамене
после изоставени от всички предтечи и пророци
като порочни светии любехме се
във всички попътни манастири
пред всички ничии олтари
върху килим от листа на подбел край реката
Жужеше в цвета къпинов на Дид
натежалата с митологичен нектар пчела . . .
Свити в болката - радостнопечални - нощем
като за последно – любехме се и в съня
Сега лятото е недостижимо „после”
хербарий между страници в средата
на книга
Бакх дреме в аналите на
Тацит
в мастилената примка
между „Rara temporum
felicitas..” и „Rebus cunctus
inest quidam velut orbus..”
Палуване в слизащ ниско
слънчев
лъч
прашинки от лика на Мнемозина
щом пудриерата
разтвори и бузите си
в прасковено пудри освежава
А щастието което живее тук е леко
неразположение в корема ехо в гърдите
Лятото е зеещата в очакване врата на
полуобитавана къща с табела (дамга позорна сякаш
върху врата на
престъпник): „Тук
живее щастието” –
Палешник изоставен в недоизкарана бразда
Под сълзите – Любовта – някогашно щастие
разпадаща се пяна
Коментари
Публикуване на коментар