Атина. Жена с петаз на главата (какъвто може да се види от изображенията на Хермес - само крилца му липсват) гледа към пристанището на Пирея от хълма Филопапу, дето музите боси танцуват с трепета на пеперудени криле и във възторг денонощен са цикадите на Атика Докато сокът на презрелите смокини тече

Marguerite Yourcenar

Бернар Пиво: Да поговорим сега за „Мемоарите на Адриан“, тази книга, която ви осигури известността. Тя е публикувана през 1951 година, но вие сте работили по нея или поне сте мислили за нея доста преди това.

Маргьорит Юрсенар: Започнах тази книга когато бях на 19 години. Дори бях написала книгата изцяло под формата на диалог, донякъде а ла Гобино. Но ми се видя невъзможна, по една или друга причина, макар че някои пасажи не бяха съвсем зле, и я захвърлих. Опитах да я направя под формата на есе и се отказах, защото в един момент това изискваше много развита ерудиция по определени въпроси, а аз я нямах.

Б.П.: Защо избрахте за герой Адриан?

М.Ю.: Когато на 19 години реших да напиша нещо за Адриан, аз бях просто една млада туристка, която се разхожда из Вила Адриана от онова време. Тя беше много по-красива, отколкото е сега. Не бяха сложили още паркинга, лавките и няколкото градински статуи, които не заслужават да бъдат там. Или поне не на местата, на които са сложени.

Аз си представях самия император – елинист, първият император, който в същността си е горещ поклонник на гръцкия начин на живот и начин на мислене, който нарича сам себе си „philhellen“. И си го представях в момента на неговото оттегляне във Вила Адриана. Тогава всичко ми се видя доста смътно. Опитах се да пресъздам целия му живот, или поне една част от него, и разбрах, че ми липсва нужната документация.

Величието на Адриан може да бъде разгледано по много начини. Първо, той е един император почти пацифист. Може да се каже, че Адриан е бил пацифист. Той е отстъпил няколко победи, за да сложи незабавно край на войните, и след това, по време на неговото управление от почти 20 години, не е имало нито една война. Имало е една вътрешна война, въстание или партизанска война, която той не е успял да избегне – войната в Палестина и която, впрочем, повече или по-малко го е убила. През следващите 50 години, благодарение на неговото управление, Pax Romana продължава, с изключение на няколко дребни конфликта. През 1948 година този персонаж изглеждаше завладяващ – един човек, който казва за себе си, че е възстановил стабилността на света. Това е първият елемент на неговото величие.

Вторият е, че Адриан съвсем не е типичния римлянин, онзи римлянин, който виждаме например в „Гражданската война“ на Монтерлан. Това не е човек, който е бил възпитан в Рим. Той е римлянин от провинциите – от едно семейство, което произхожда от Адриатическото крайбрежие и което се е установило от няколко поколения в Испания. В него е имало келтска кръв, иберийска кръв … не се знае точно. Но във всеки случай има аспекти на неговата личност, които са много различни от тези на средния римлянин. Той е въздържател, страстен ловец (страст, която аз изобщо не споделям) – в него виждаме едва ли не един далечен предшественик на Хабсбургите. Той има страст към траура – един вид мрачна ярост… Тук сме вече в поезията, в романа, в поетичната атмосфера на черните дрехи на испанците от 16-ти век. Все пак това е единственият мъж, който е носил траур за една императрица, за Плотина, съпругата на неговия предшественик. Единственият човек, който издига голяма гробница на мъртвите от миналото и от настоящето и единственият човек, който поставя началото на цял нов култ, почти без да мисли, посветен на един негов мъртъв приятел. Девет години той посвещава на това да разпространява портрети на своя приятел Антиной – нито една друга личност от Античността няма толкова много оцелели портрети до наши дни. Следователно Адриан е бил велик принц, при това – с голяма индивидуалност.

Б.П.: Обаче той завършва живота си с голямо поражение, и то какво поражение! Той удавя в кръв въстанието в Палестина, събаря Ерусалим…

М.Ю.: Разбира се. Малко хора обаче забелязват това. Публикуването на „Адриан“, първо на френски, а после – на английски език, беше последвано от огромна кореспонденция (американската дума fan mail описва добре това явление) и мнозинството от хората разглеждаха Адриан като един успял човек. Разбира се, Адриан е успял. Но съвсем не в крещящите измерения, които си представяме ние. Първо, това е един човек, който влага 40 години, за да стигне до властта, като минава през цялата йерархия на армията и на гражданската служба и при това прави няколко компромиса, а вероятно извършва и няколко измами, за да стане император.

Б.П.: Вие не скривате този факт…

М.Ю.: Той самият е бил доста откровен за тези неща. После, веднъж след като е завзел властта, има един момент на трескава дейност, почти на радост, когато той осъзнава, че има властта да възстанови мира, да възстанови икономиката на света. От там много бързо преминава в състояние на опиянение – когато среща Антиной, който представлява неговия човешки идеал, и много бързо се случва това опиянение… нещата вървят прекалено добре. Те вървят толкова добре, че направо вървят лошо. И крахът се случва със самоубийството на Антиной. Това е вторият крах. Адриан вече е имал един по време на войната с партите, когато се опасява, че няма да може да постигне императорската власт. Тогава, разбира се, той се съвзема от удара. Става дори по-добър император, отколкото си е представял. Но накрая идва трети крах – войната в Палестина.

Подобно на всички богати и могъщи нации, които си мислят, че представляват върха на цивилизацията за своето време, Адриан е вярвал, че само трябва да се яви в Палестина и ще убеди израилтяните да приемат римската цивилизация. Но те не я приемат. Или поне една голяма част от тях не я приемат. И той се оказва изправен пред една ужасна гражданска война, която продължава три години. За един император – пацифист това е шок.

Б.П.: Според вас, с войната в Палестина, Адриан като че ли направо участва в трагедията на днешното време?

М.Ю.: Наистина. Точно в този момент аз си го представях как разсъждава за бъдещето, че всичко върви добре и че Рим изживява все още своя златен век, но този век не може да продължи повече.

Б.П.: Някъде вие казвате, не си спомням къде, че познавате Адриан по-добре, отколкото собствения си баща.

М.Ю.: О, разбира се. Защото все пак ние имаме доста документални източници за Адриан. Вярно е, че те са запазени само отчасти и много от тях са писани от посредствени хроникьори, които или не са го познавали, или са били склонни да преувеличават, или са си представяли всичко по един елементарен и наивен начин, подобно на някои не твърде добре информирани журналисти. Но все пак документи не липсват. За моя баща аз имам малко документи, много спомени, но от моя гледна точка в неговия живот има много „сенчести“ периоди.

„Сенчестите“ периоди са много важни за един персонаж. За Адриан има някои периоди на полусянка. Например когато е млад офицер от армията и води война, или когато, волю – неволю, трябва да възприеме политиката на своя предшественик. Но ние не знаем много за тази епоха, а самият той по някакъв начин я забравя, веднъж щом стига до властта. Но това остава период, за който ние не виждаме подробностите.

Б.П.: Все пак намирам за любопитно вашето твърдение, че познавате по-добре един римски император от втори век от новата ера, докато вие сте познавали лично баща си и сте живели с него поне 20 години?

М.Ю.: Знаете ли, това се дължи на популярната илюзия, че семейството е непременно група от хора, до които човек е необикновено близък. Да разгледаме нещата по-задълбочено. Бащата е един господин, който в моя случай ми е станал баща когато е бил вече на 45 години. Да допуснем, че аз съм могла да го наблюдавам след като съм навършила поне 7 години. Тогава той е бил на 52. Тоест цялата му младост е била вече отминала. Бих могла да възстановя младостта му от неговите разкази. За щастие те бяха доста подробни. Щом започнах да му задавам въпроси, той отговаряше… разбира се, това стана доста след като навърших 7 години.

Самият факт, че си дъщеря на някого, или син на някого, изкривява възприятията по отношение на въпросния персонаж: „Той е мой баща“. Не мислим достатъчно за това, че това е един господин, който има своя личен живот, свои приключения, свои грижи. И който може да е бил много добър баща, но самият факт на бащинството не е основен елемент от неговата личност, не го поглъща напълно. Има други елементи, които рискуваме да пропуснем.

Б.П.: Едва ли някой може да живее „безнаказано“ с един персонаж като Адриан повече от 20 години, без да се промени от допира с него…

М.Ю.: Разбира се. Всички персонажи ни променят. Но е много грешно да си представяме, че даден персонаж сме ние. Ако това сме ние, той би бил също толкова беден като нас. Би имал нашите собствени ограничения. Важното е да вземем персонаж, чийто живот или темперамент са толкова различни от нас самите, че ни дава възможност да научим нещо.

Б.П.: По какъв начин ви промени срещата с Адриан?

М.Ю.: Вероятно неговата интелигентност. Той е бил несъмнено много интелигентен човек.

Б.П.: Вие бихте ли казали като Адриан: „Моят живот ме вълнува по-малко от историята“.

М.Ю.: Но вие отново цитирате литературен пример. Спомняте ли си Франсоаз на Пруст, която е така безмилостна към слугинята в кухнята? Когато прочита в една медицинска книга описанието на болестта, от която страда слугинята, а болестта е всъщност бременност, тутакси започва да са кае: „Ох, бедната!“

В реалния живот загубата на нашите близки и самият факт, че ние трябва да продължим да живеем, че практическият живот трябва да продължи, ни пречи да почувстваме трагедията на събитията. Може би само в отделни моменти. Иначе ние бихме били постоянно повалени на земята.

Б.П.: Адриан казва, и това е великолепно казано: „Единствената форма на добродетел, последната, която все още понасям, е твърдото намерение да бъдеш полезен“.

М.Ю.: Да. За мен това винаги е било водеща идея. Тя може би обяснява членството ми в 40-те дружества…

Б.П.: Точно за това го цитирам.

М.Ю.: Но така е и при Зенон от „Творение в черно“. Накрая той казва, че всичко, което има значение за него е да остане полезен, да бъде скромно полезен.

Б.П.: И за вас, това е една от линиите на вашия живот?

М.Ю.: Това е една от линиите, да.